БРАН ОД ЈАДРАН-Филип Димкоски

Должност, дарба и радост ми е

да ѝ давам љубов на природата,

на земјата, на каменот, на цветот, на тревата,

на дрвото, на мравката, на ветрот, на водата.

Средбата со секоја нова вода,

миг ми е на среќа, љубов и слобода.

Во секоја вода каде се искапувам,

осеќам дека отсекогаш

да дојдам тука сум посакувал.

Јас знам дека токму таа вода ме повикувала,

тоа море,

тој бран,

тој син поглед незауздан.

И пред да дојдам крај ова море

од него љубов сум добивал, знам

јас доаѓам сега за и јас љубов

низ игра да му дадам.

Пливам, пливам,

морето ме повикува.

Подалеку ќе пливам

до каде што гледам,

подлабоко ќе пливам,

до каде што можам,

водата нека ја влажни и осолува

сувата ми кожа.

Секој бран ќе го бакнам,

на секој бран со рака ќе плеснам,

ќе ја играм играта, на водата занесна.

Брановите како луди

струјат, фрчат,

накај мене трчаат,

секој од нив

ме носи,

ме прска,

секој сака да ме облее,

не може да им се одолее.

1.       

Кога излегувам од морето,

од морската игра да починам,

маѓепсан гледам и се прашувам

на што магичноста на морето почива?

Гледам:

Брегот бран повикува,

карпа бран дочекува,

карпа бран отфрла,

бран крај карпа пени, белее

и на пловидба нова заминува.

Плива бранот низ морската шир

да бара на друг брег мир,

да моли друг брег да го прифати,

да стигне до карпа што нема да го одврати,

па да одмори од талкањето,

да почини од патувањето.

Брегот е приказна,

бранот – песна,

брег бран да задржи

не е работа лесна,

затоа брегот

бранот скитник го одвраќа,

карпата го одбива

пак во ширта го праќа.

За бранот нема долги починки,

бранот е создаден за скитање,

еден бран друг дофаќа

вториот на трет се подава,

пенеат, жуборат,

тихуваат, беснеат,

шумолат, пеат,

пренесуваат школки, мириси и воздишки,

гранчиња, камчиња

и уште колку убавини имаат сторено

тие бранови – срце на морето.

Додека тие другаруваат, царуваат,

јато галеби морето го надлетуваат,

де слетуваат, де одлетуваат,

де ловат, де мируваат,

в море се бели бранови,

в небо се памук-облаци,

не знам кај се пораскошни,

кај се домаќини, кај се дошлаци.

Моиве зелени очи

со синило се полнат,

дури траат мојте

небесно-морски сеанси,

сино-зелено гледам

во илјада нијанси.

Горе – небо.

Синило и белило,

небоглед, недофат, недоглед,

Долу – море,

топоти, а мислам стои,

пред  мене ја отвора

палетата бои:

зелена,

темнозелена,

светлозелена,

сина,

темносина,

светлосина,

тиркизна,

смарагдна,

денски позлатено од сочевина,

ноќно посребрено од месечина,

побелено од бранови,

поцрнето од ветрови,

отсликани во него пејзажи.

Сите бои насобрани,

со очи уживани,

со душа осетени,

в срце сочувани.

Морето со боите ме мами,

јас ги сакам миговите кога сме сами,

тогаш му велам „фала“,

наспроти стоиме,

од Мајка Земја и јас и тоа се доиме,

се сакаме и знаеме зошто постоиме.

Се нурнувам во него,

го пијам го густирам,

со него пулсирам.

Немам страв од морето

оти му се предавам,

знам како со водата,

ми се дава, ѝ се давам,

ја слушам, ја гледам

ако згрешам – ќе се удавам.

Таа тогаш ќе се сожали,

милост кон мене ќе  ја понесе,

па бранот

на брег ќе ме донесе.

Jас

мирисам,

слушам,

впивам,

тонам,

лебдам,

пливам,

мирувам,

се бранувам,

сакам вода,

вода станувам.

Пливајќи се враќам во длабочината и далечината,

јас и морето осветлени сме од месечината,

кон плажата наближувам,

до песокот, до карпата, до тамарисот

се доближувам.

Стигнувам на брегот.

Морето неуморно лудува,

тамарисот стои,

удари од морски далги брои,          

гледајќи ја датоста на морето

за играње, за танцување

за бранови до небо дигнување

.

Во мене се раѓа осет дека

тамарисот и морето зборуваат,

и да е, и да не е така,

тие восхитуваат,

во крајморската слика

совршено се вклопуваат.

Плажата ноќе е посебен свет.

Топол песок,

мирис на лаванда,

борови иглички и шишарки

и понекој сронет цвет.

Низ коса

ветер ми провејува

Низ прсти

песок просејувам,

песната морска и мене ме распејува,

со месечината и јас огрејувам.

Дали в море

или крај него,

морето е моја средина,

дали ноќе

или дење,

за телово ми е будење,

за душава ведрина.

Цутам со бугенвилијата,

мирисам со олеандерот,

треперам со ветрот

шумам со морето.

Зреам со калинката,

впивам сонце со маслинката,

жуборам со изворот,

пенам со бранот.

Мирисам со рузмаринот,

вишнеам со чепресот,

боцкам со кактусот,

галам со каната.

Жолтеам со сончевината,

зеленеам со зеленилата,

синеам со морето,

бестелесен станувам,

се слевам со морето

и се бранувам.

Ајде...

Бранувај, море,

пени, море,

мирисај, море,

лудувај, море.

Оти знам јас, знам,

водата од раѓање ме љуби

со голтка, со роса, со капка,

од море, од река, од длапка,

ја љубам, ја љубам

и јас неа,

а водата памти,

чиниш студена,

а и таа е срце што пламти.

( од поетската книга „Во градината има само љубов“ од Филип Димкоски)

Филип Димкоски- В ГРАДИНАТА ИМА САМО ЛЮБОВ

Новата поетична книга на талантливия македонски поет Филип Димкоски „В градината има само любов“ поставя универсалните общочовешки въпроси за вечните ценности - Любовта, Душата и Природата - по особено вълнуващ начин, граничещ с притчовото и библейското, от една страна, но и с философското, мъдрото, битийното и всекидневното, от друга. Поезията се превръща в словесен мост между вечното, с корени в Библията, и съвременното, което може да бъде видяно, усетено и докоснато в градината на всеки дом и Душа.

Метафората е ключова дума още в самото заглавие на книгата - коя градина? Тази на Бога или на човешката Душа, която е също Божие творение? Пътувайки на крилете на поетичната магия, читателят с изненада ще открие, че Райската градина не е само една. Тя съществува и е жива във всяка човешка Душа, научила се да общува с Природата и света на езика на Обичта и Любовта.

Още от първата страница  на книгата започва топлият диалог на поета със себе си, но и с читателя - чрез риторични въпроси и възклицания, израз на силните емоции и вълнения, които той изпитва. Творецът няма нито секунда колебание, абсолютно сигурен е в онова, което чувства, и предава този емоционален вихър и на другите. („Штом има љубов, има се!”)

Природата – градина е източник на светлина и благодат. Тя е противоотрова, лечение и спасение от унищожението на сивото ежедневие – в градината има цвят, а не сивота; аромат, а не отровни газове; опиянение и наслада, нирвана за Душата, а не за тялото; просветление за ума и чувствата. Всяка душевна градина е проекция на Райската. Ако човешката Душа има очи да види и усети красотата, хармонията и силата в природата, ще се спаси чрез нея дори само с един дъх.

...Каде се чисти се што во душата

се напластува

одново љубов и чистина

грејнува

во мене одново

дете пораснува.

Пречистването сред природата е ново раждане и прераждане - Душата се отърсва от мърсотията, отровата и тежестта на битието и отново светва с красотата, слънцето и невинността на детството. Магичната сила на метаморфозата възрастен -дете е възможна единствено чрез силата на природата и любовта – неизменна част от нея. Истината е изказана простичко, мъдростта е дълбока и зашеметяваща, а стиховете измиват като лековита вода мисълта и чувствата на четящия. Какво майсторство и каква сила на Духа трябва да има поетът, за да достигне до тези прозрения, да ги въплъти в думи и да ги сподели с другите!

...Ќе летам в небо и од него

раскошот земјин ќе го видам,

ми скокна в срце она мое чувство

дека птица сум бил

или птица сакам да бидам...

Сред градината на любовта и природата Душата се освобождава от земните и обществени ограничения – чувства се истински свободна и е готова да полети – да се извиси Духът като птица – както Божият дух се извисява – високо в небето – над несъвършенствата, болката и грозотата в земния свят – като спасение. Спомените за онова, което е било и ще бъде, е свързано с емоцията и чувствата, извисяващи Духа, даващи му възможност да види и земната красота, но с пречистена и извисена Душа.

Риторични въпроси и възклицания, възходяща градация, апосиопеза, контраст, анафора, наративност и притчовост танцуват в поетичните строфи по време на разходката из Градината и срещата с нейните живи, мислещи и чувстващи обитатели. Силна метафоричност, иносказателност, епитети и алегории естествено се появяват в стиховете, без да тежат или затрудняват разбирането на техния смисъл. Персонификацията на всички обитатели в Градината създава осезателно усещане за магически реализъм.

И лисјата бујат

и инсектите брујат

и ветерот дува меко,

милина те опфаќа со секој чекор,

што те води во градината.

...

кајшто љубовта време и место одбира,

љубовта земја пробива.

Градината, пълна с живот, радост, цветове, красота, хармония и благодат – е балсам за уморената и изстрадала душа, място за почивка и бягство от света на човеците. Сред аромата, тишината и спокойствието ѝ Душата осъзнава, че това е мъдростта, истината и животът - да си част от Природата, да разбираш езика ѝ, да се зареждаш от нейните сили, да общуваш с децата ѝ - пчелата, обикновената тревичка... Те всъщност могат да те научат да обичаш живота чрез малките неща и така да съградиш своя истински свят, пълен с обич и светлина.

В тази поетична книга се разказват различни истории. Първата е за разходката в Градината и за мъдростта да се учиш от всичко, което вижда, чувства и усеща лирическият говорител. Втората е за работника в градината, който обича земята и чрез нея създава и отглежда красота и за другите. “Подарок за дарот” говори за красотата на делника – с малките големи радости в семейството, без които животът не е пълноценен.

Сакаш да го промениш светот,

почнуваш од едно негово делче, од една негова страна,

си плукнуваш в дланки  ја сработуваш нивата неорана.

...

Со испотено тело и раце груби

од прелогот правиш твое парче земја,

што го љубиш и те љуби.

...

Твоето парче земја

ти е домот-свртилиштето,

точката од која кај и да зафатиш,

секогаш ќе можеш да ѝ се вратиш.

...

во пространството на љубовта,

ја живееш хармонијата,

да го менуваш светот не ти паѓа на памет,

оти ти си изгадил  нов свет.

Домът е център на света, източник на светлина, щастие и хармония. Когато семейството е единно – животът е пълен с любов към всичко, както градината е пълна, когато за нея стопанинът се грижи с любов. Асоциацията с човешката Душа е много ясна, а изводите читателят сам може да направи лесно.

Християнско, библейско, притчово и съвременно, актуално, универсално се преплитат непрекъснато. Светът е беден без любовта на човека към всичко около него.

“Бакнежи од минливоста” е следващата история, в която рисуването на картини с думи показва смяната на сезоните, а чрез скрит смисъл – мъдростта на промяната.

Поетичният език изобилства от много езикови и контекстови синоними, белег за изключително богат речник. Всяко поетично произведение е картина, нарисувана от майстор художник на словото с прецизност, талант и обич.

Листата тъкат килим есенен, а вятърът е стан - смесващ, сливащ, преливащ и галещ с цветовете, за да нарисува най-прекрасната картина – на времето, което се променя при всеки сезон – до безкрай – като паралел с човешкия Живот – “наесен всеки звук е музика”. Пред старостта всеки ден е красота. Есента е дял от вечността – история за красивия кръговрат в природата и в човешкия живот. В края му всеки се чувства дете и очаква новото начало с надежда.

Есента за мене е делче од вечноста,

каде се чисти сѐ, што во душата се напластува,

од ново љубов и чистина грејнува

во мене од ново дете пораснува.

Сезоните и тяхната променливост са ритъмът на времето. Интересен образ е Вятърът, който тъче като на стан и всеки сезон килимът е различен. Както есента почиства излишните листа, така и спомените като тях отлитат и Душата чрез любовта отново може да разлисти. Мъдростта на природата учи човек как да продължи напред. Любовта е свързана с детската чистота - светлината, която храни Душата и ѝ дава очи да види света в неговата красота и богатство.

 “Крилата љубов” е историята с Душата на човека, който иска да лети като птица –  да бъде и Икар, и Божият дух, и Желание да допре небето.Духът се извисява. Желанието се осъществява и Душата намира своето небе да лети, защото го желае силно. Защото в небето няма граници и пътища, и Духът може да бъде свободен.

...посакав да го допрам небото.

...

            Сакав да летам и полетав.

Нема граници, ниту пат...

...

Летам-небото-моја средина,

летам- летањето-моја состојба.

Летенето-свобода се оказва естествено състояние и същност на човешката Душа. Изключителната иносказателност в стиховете омагьосва – човек в градината си сади криле с любов, подарява ги и така сам става криле за другите. Поредната мъдра история, разказана топло, с прости думи, с дълбок смисъл и красива емоционално пъстра палитра, е поднесена светло.

А на земја стои еден човек,

што има градина во која  со љубов, крилја сади

и безрезервно ги дава

„летај“-ми вели

и крилја ми става.

Без љубов нема летање.

Поантата на стихотворението вдъхновява и поразява, изричайки истина, която човек докосва само в миг на  душевно просветление.

Летенето е осъзнаване на силата да промениш себе си и света. Състоянието човек-птица е метафорично. За да си свободен и да лети духът ти е нужна любов не само към живота, но и към свободата - само свободният дух може да лети. И само който знае какво е любов, може да продобие от нея силата, за да извърши чудеса. Метаморфозата ръце-крила и градина-небе-човек-птица – показват магическата сила на любовта и нейната способност да прави света по-добър.

...Да фатам ритам со природата

да сум созвучје со акордите на одата.

Желанието на човека да бъде в един ритъм и пулс с природата в съвършено единство е естествено. – Както детето и майката са с един пулс, така е възможно и човекът и природата да бъдат.

...Само нека не згасне огнот

оној што треба да е вечниот,

оној човечкиот, творечкиот.

Символиката на огъня-живот е свързан с любовта-промяна и светлината-топлина. Загасването му е смърт – означава липса на любов, равна на смърт-студ за сърцето. Изчезват цветовете, спира и движението.

 “Божјиот глас” показва концерта от звуците в природата – съвършената музика, която знае кога да започне и да стихне – сякаш я дирижира сам Бог. Чудото се случва всеки ден, но дали човекът има очи да го види и уши, да го чуе?Дали има и сърце, да го осмисли и осъзнае?

Звуците слеани

во олимпска симфонија

печат се семоќен

на космичката хармонија.

Умението да се слуша тишината е урок от природата. Сливането на звук и тишина е най-истинската музика, усеща се, ако сърцето е намерило мелодията на любовта към света и себе си.

Се знае:

Кога тишина, кога звук.

Потоа тие се испреплетуваат

и двата сојузника,

создаваат музика.

Тишината  и звукът създават музиката.

Божествената мелодия е магия от звуци и тишина, когато е достигната мъдростта чрез любов. Тогава знаеш кога да мълчиш, да крещиш или шепнеш. Уроците на природата са уроци на обичането. Когато човек ги научи, разбира как да бъде част от божествената мелодия, без да разваля ритъма ѝ.

Само она што в срце го носиш,

само тоа си ти,

тоа сум и јас

и од мене, и од тебе дел  е

тој исконски глас.

Сливането с ритъма на природата и с нейните гласове е намирането на собствен истински глас – като част от древността и времето. Тогава човек става мост към бъдещето на любовта – онази към света, живота, природата, хората, себе си.

“Доаѓа песната” е творба, показваща, че песента е лековита, щом е силата на природата. Тя идва от древността - в нея диша природата, затова пречиства, дава сила, разчиства пътя към бъдещето, като подвижен мост във времето, по който може да се пътува, да се намери и дава любов и светлина.

Таа е лековита.

Нека е вековита.

Доаѓа, доаѓа песната.

 „Оган на огнот“ е творба, разказваща за раждането, разгарянето, силата и мощта на огъня, неговото прегаряне, умиране и превръщане в пепел, превръщайки се в основа на нов огън – в пряк и преносен смисъл. Отново е застъпено силно метафоричното и иносказателно начало в творбата.

...почнуваш себе си да се чувствуваш

…

додека огновите горат-жив е животот,

Само нека не згасне огнот,

оној што треба да е вечниот

оној човечкиот,

творечкиот.

Огънят – живот предизвиква асоциации с този на човешкия живот, на творчеството, на разсъмването и залеза в природата – всеки от тях се ражда, гори и угасва, за да отстъпя място на нов, следващ, който ще бъде запален в пепелта. Красотата му е топлината, силата, любовта, които дава, носи и споделя с хората. Уроците на огъня са мъдрост –  за да видиш в природата онова, което е нужно за твоя живот.

Некогаш, еден цвет за мене

е цел букет,

во тој букет од еден цвет

го гледам тогаш сиот свет.

Единият цвят може да струва повече от цял букет. Тази творба говори за значимостта и красотата на малкото голямо нещо в живота ни. Например “малката” любов, която може да събере красотата на целия свят.

...останаа несотрени, а расцветани

на неколку дена барем

ја победија судбината

се уште пијат сонце и вода

и ја даруваат убавината.

Красотата и любовта могат да бъдат кратка победа над смъртта. Символът на цветята във вазата, които живеят няколко дни, е много интересен – любовта може да бъде спасение за кратко време от смъртта на грозотата и сивотата с нежност.

“Сонце на денот” е особено стихотворение –  тук отново обикновената човешка история се превръща в необикновена. Жената с букета от жълти цветя в тъжния ден са нещо обикновено. Промяната и метаморфозата, които предизвикват, са изключителни. Наративността в стихотворението е магична - слънцето от букета цветя става слънце в деня на човека. Промяната зависи от самите нас и умението да видим красотата на деня си чрез Душата – ако тя е пълна с любов, денят ни ще стане слънчев, дори заради букет обикновени жълти цветя на една непозната жена на автобусната спирка.

Денот не бил ни тмурен, ни тажен

и за овој ден сонцето имало два три зрака

сочувани грижливо во букетот

во една женска рака.

Усмивките на Природата са въплътени в цветята от Градината. Техният говор, ако бъде разбран, може да промени тъжния сив ден и да го превърне в слънчев – измествайки тъгата от човешката Душа чрез любов и топлина. Един чужд букет от жълти цветя може да направи чудо – любовта от Градината на Природата може да изтрие сълзите от човешката Душа и да я усмихне, давайки ѝ от своята сила.

“Се спасивме” е историята на краткото спасение, преди косата да откъсне живота. По-добре да го направиш ти, за да го продължиш още малко във времето – във вазата в своя дом.

Цветовите од мене набрани

останаа несотрени, а расцветани

на неколку дена барем

ја победија судбината

се уште пиеја сонце и вода

и ја даруваа убавината.

Машините убиват красотата на цветята, цъфнали в тревата. Човекът може за малко да ги спаси, двайки им още глътка живот, а на себе си – още малко любов, като лекар, който удължава живота на болния, подарявайки му още малко време за обичане.

Некогаш јас сум само душа,

која распослана насекаде минува

и низ неа минува сѐ

сокровиште е на мирис и звук,

на трепет и цвет...

Душа – цвете – аромат, цвят, звук – част от градината на Природата – са безвремие и вечност. Просто и лесно. А хората продължават да бъдат слепи за това чудо, избирайки студа, бездушието, грозотата, преходността... Много въпроси задава Филип Димкоски в своята поетична книга и много отговори предлага на читателя, който сам трябва да направи своя избор – да се погрижи цветята в Градината на Душата му да цъфтят, поливани от живата вода на обичта и огрявани от слънцето на Любовта, или да я остави да умира бавно, задушавана от тръните на бездуховността и вещоманията.

...Душава в градина ќе ми скита,

со цветовите и јас ќе цветам

и сите цветни мириси ќе ги сетам...

Пътуването на Душата в градината на Природата и Живота, и сливането ѝ с цветята е възкръсване с любов.

По патеката на мирисот не трагај:

додека липите цветаат,

Мирисај!Мирисај!

Докато Душата и липата цъфтят, човекът може да се радва на аромата им и да вдъхва мириса на любов, слънце и живот! Творецът мъдро съветва читателя да се радва на малкото щастие, което е най-голямото, защото е тук и сега!

 „Душа розова“ разглежда процеса на развитие на живота – пъпка, цъфтеж, плод – както в човешкото съществуване. За да се случи, е нужна любов. Душата е като плодното дърво – с любов напъва, цъфти, дава плод и храни друга Душа. Това е поредната магия – тайнство – мъдрост, на които ни учи Майката природа.

“Јазикот на цветовите” е творба за езика на цветовете и уханията. Дали се замисляме какво ни казват, какви емоции и послания носят? Дали ги разбираме, дали искаме да ги разберем? Отговорът е в стиховете на Филип Димкоски.

Вака запишани

и кога в зима песнава ќе ја читам,

душава в градина ќе ми скита,

со цветовите и јас ќе цветам

и сите цветни мириси ќе ги сетам.

Чрез словото поетът съхранява ароматите от градната на Душата. Метафората е ясна - когато дойде зимата-старост в Градината на Душата, ароматите на спомените  ще я топлят и ще ѝ връщат лятото чрез любовта.

...рече коренот:

По  патеката на мирисот не трагај,

додека липите цветаат,

мирисај, мирисај!

Да се улавя красотата на мига и да се пие любов, докато е красотата в него; да се  улавя любовта в нейния цъфнал миг е щастие, а после ароматен спомен. Разговорът между човека, дървото и корените му е общуване – мъдрост и ествествено състояние, когато си част от Градината, “врзан со тајната” на връзката човек – природа.

Таа врска од пред да се родам постои,

Врска:природа-човек, што цврсто стои,

во нејзината длабочина потонувам,

за таа врска уште од раѓање сонувам.

...

И ти да ја откриеш можеш,

ако тргнеш да се пронаоѓаш себе,

ќе ја пронајдеш таа врска

меѓу природата и тебе.

Връзката човек-природа е естествено състояние. Необходимост и мост е към вечността на Времето. Средство е за пречистване на Душата и начин да се живее с любов. Лесно се осъществява, когато четящият вникне в смисъла на стихотворението и отговори  на поставените въпроси с обич.

А!-Водата памти, чиниш студена,

а и таа е срце што памти...

Огън, вятър, вода – природните стихии докосват Душата. Тя ги обича и те я обичат – свързани са в Градината на Природата –  като част от живота.

Тоа се истите дождовни капки,

кои нѐ радуваат, нѐ возбѕдуваат,

нѐ натажуваат, нѐ успиваатм

нѐ восхитуваат и нѐ чудат,

само дождовни капки се тие,

а колку чувства во нас будат.

Дъждът и водата са живот за градината – носят чувства и промяна - други мисли, други усещания, емоции. Необходимост са, но и са друго лице на обичта. Светът е пъстър, в Градината на Природата и в Градината на Душата има всичко, но дори когато е тъжно, то е красиво, защото е живо и може да роди Любов.

Ќе се спојат ли двете води

во една вода

за заедно да пеат

љубовна ода?

Риторичните въпроси за сливането на две води в една са логични. Дали ще създадат любовна ода? Всъщност ясен е отговорът – водата е любов, защото без нея Градината умира и в Природата, и в човешката Душа.

...Сакам вода

Вода станувам.

...треперам со ветрот

шумам со морето.

Дарбата и радостта да чувства Душата Природата и да се слива с нея, да става част от морето, водата, олеандъра, наровете, които зреят – човешката Душа се слива с другите живи същества в Градината и започва да обича и да говори като тях – пулсът ѝ се слива с този на другите деца на Природата. Различните лица на обичта се сливат – за да създадат съвършената хармония, светлина и красота.

 “Водена симфонија” илюстрира как дъждовните капки събуждат различни чувства. Пролетният, летният, есенният дъжд - колко различни емоции носят! Той всеки път е различен – тъжен, сънлив, палав, весел, но винаги носи промяна:

само дождовни

капки се тие,

а колку чувства во нас будат.

…па и дождот е волшебно чудо.

Чудесата на природата са като тези в човешката душа. Дъждът може да бъде радостен или тъжен, както е и в човешката душа. Той е вълшебно чудо, душата на човека – също. Паралелите са очевидни. Човекът трябва да се учи от природата всеки ден – на обич, мъдрост, сила.

 “Невреме, навреме”  е притчова история за славея и петунията – мъдра, пълна с много светлина и обич, пречистваща, вдъхновяваща, покоряваща – с простотата на озказа, с дълбочината на разказаното, с яснотата на символите, с мелодичността на красивия поетичен език, със силата на образите и внушенията. Птицата започва да пее едва когато бурята я освобождава от кафеза, петунията напълва с аромат цветчетата си чак когато коренът ѝ отпива от силата на Майката земя. Така е и с човешката Душа – за да цъфти като цвете с неземен аромат, за да лети като птица и да пее божествена мелодия, ѝ трябват свобода и любов.

Убавиот славеј, слободниот славеј

и другпат петунијата ја поздравуваше

на човекот што во кафез го чуваше

на рамо му слетуваше, песна му пееше

 од дланка му колваше и пак одлетуваше.

Од петунијата незапирлива желба бликна,

 младите петунии не в саксии, а в земја  да никнат.

Славеят в кафез и петунията в саксия са затворници – както човешката Душа – в оковите на ограниченията. Бурята – промяна е опасна, с болка, но е освобождение – за птицата – да лети в небето, където е нейното място, за цветето – да расте в земята. Сърцето птица пее само щом има отворено небе, и цъфти само когато пие жива вода от  родната земя. Любовта към свободата дава пълнота, щастие на живота – тогава славеят Душа пее с любов, а Душата петуния цъфти с ароматни цветове.

„Mоже ли?” – Стихотворението показва, че с любовта всичко е възможно, дори океанът и морето да се слеят.

може ли еден разулавен бран

морето и океанот да ги спои?

...ќе се спојат ли двете води во една вода,

за заедно да пејат љубовна ода.

Можат ли океанот и морето,

со мечта љубов да станат,

да не постои време,

да нема немири,

да постоиме само јас и ти.

В природата вълшебствата и магиите са възможни, когато следват пътя на обичта.

Чекор по чекор поведи ме

љубов ти гледам во очите

само љуби ме

 само љуби ме.

Тангото е танцът на обичащите души, на страстта, на силата, нежността. Любовта между тях няма как да избяга от любовта на телата. В нея те търсят спасение. Тематичен, рефренен стих, както в повече от стиховете в поетичната книга, се появява отново. “Обичай ме!” е като лайтмотив в цялата стихосбирка, защото и цветята в Градината на Природата живеят чрез обичта.

“Копнеж за душата на циганите” е история за доброволно продадената свобода и съдържа преносен смисъл, метафора, иносказателност. Тя предупреждава хората колко опасни и съдбовни могат да бъдат лекомислено взетите решения.

Кога и рековте „Не“ на слободата

замре вашето дајре

онемеа вашите хармоники

избегаа коњите во галоп

исчезнаа љубовните слики....

Оттогаш! Оттогаш и вие робови сте станати

баш како и сите останати.

...Ајде цигани! Бидете повторно тоа што сте

повторно живејте од ден за ден

низ космосот нека се разлее вашиот насмев радосен

господари на животот нека станат слугите,

бидете блескав пример за слободата на другите.

Когато човек сам продаде душата си и доброволно се отрече от свободата си – не може да бъде повече себе си, нито да бъде щастлив. Говорейки за циганите, метафората е за всички – няма истинска любов и щастие без свобода и без естествеността, с която те е дарила природата – трябва да бъдеш такъв, какъвто тя те е създала.

TЕ љубам  ПРИРОДО до бескрај

Ти лулко на сиов свет

за љубов вечна кон тебе,

давам завет.

Сакам стихот мој,

ТЕБЕ да ти го посветам,

БЛАГОДАРАМ што ми даде дар,

со сето срце

да можам да те осетам.

Признанието в любов към Природата е благодарност, клетва, обет, посвещение. То е прозрение и осъзнаване, че тя е люлка на света, вечна мъдрост, уникална красота, най-могъщата сила и най-прекрасната мелодия. Нейната Градина е Раят на земята, който човекът не оценява, не вижда, не разбира понякога. Любовта към природата може да осмисли един човешки живот, да го вдъхнови за творчество, да му помогне да намери Душата си и да я спаси от грозотата на сивото ежедневие чрез аромата си, красотата и светлината си. Болката на поета е, че съвременният човек е толкова близо до живата вода на природните истини, а доброволно остава жаден; толкова близо е до мъдростта и свободата си, но сам е избрал да бъде славей в клетка или петуния в саксия.

Интересно е подреждането на произведенията – започва с проглеждането на детето, с изучаването на света около него, после се появява юношата с неговите бурни копнежи; накрая се втурват ураганните емоции и мъдрост на порасналия обичащ мъж. Ала общото във всички възрасти на човешкото съществуване е неизменната любов към Природата Майка, спасение за човешката Душа и неин  естествен дом.

Новата стихосбирка на македонския поет Филип Димкоски е поетична Библия, пълна с любов и мъдрост, светлина и красота – път на надеждата за спасение на човешката Душа, която само трябва да стане част от Градината на Природата и да слее пулса си с нейния.

                              Ина Крейн – писател, редактор и литературен консултант